in ,

Съдебните дела за клевета се превръщат в пречка за критикуващата журналистика

„Дневник“ публикува откъс от сборника „Въпросът за справедливостта. Съдените журналисти в България“, съставен от доц. д-р Жана Попова и проф. дсн Снежана Попова. Текстът е част от главата на Жана Попова „Кое е по-ценно от справедливостта в делата за клевета срещу журналисти“. Заглавието на откъса е на „Дневник“.

Изданието съдържа научни анализи и интервюта с журналисти, които са били изправени пред съда. Обхванатият документално период е 2007-2020 г. и в него се повдига въпросът за т. нар. SLAPP дела. SLAPP (Strategic Lawsuit Against Public Participation) са стратегически дела, с които трябва да бъдат отказани медии, опозиционни политици или неправителствени организации от обществена активност. Злоупотребата от власти и компании в Европа с повдигането на обвинения и съдебни процеси срещу журналисти, издатели и граждански организации с цел да им запушат устата предизвика от миналата година кампания срещу това явление.

Международната организация „Репортери без граници“ вече призовава България да приеме законодателство, което да защитава медиите от съдебни дела и преследване, а експерти обсъждат необходимостта от директива на Европейската комисия заради злоупотребите с делата, които се водят срещу пишещи.

„Дневник“ ще публикува от книгата и интервю със съден колега.

Съдебните практики, описвани от журналистите, които са обект на дела за обида и клевета, показват възможността за използване на съдебния процес като наказание, като натиск. Журналистите описват усещането за страх и силно притеснение как ще се справят с финансовите разходи по делото.

Изследването „Съдените журналисти. Въпросът за справедливостта в съдебните дела срещу журналисти“ ни показа, че една от най-важните журналистически грешки е в начина на назоваване на подсъдимия или обвинения със синонимите на „виновен“. Когато отразяват съдебни дела, част от журналистите обявяват с думи подсъдими хора за виновни, много преди съдът да се произнесе. Немалко журналистически материали съдържат сензационното съобщение за повдигане на обвинение, за „задържани виновници“, без да се изчакат следващи действия на институциите. В случаите на процеси срещу хора, които са обвинени за оказване на натиск, за финансови измами, корупционни схеми в области, в които има засилена обществена чувствителност (като „Топлофикация“, електроенергия, банки, социални дейности), медийното отразяване на процеса остава единствената разказана история, „публична тайна“, която за кратко е била осветена, въпреки че съдът не произнася очакваната от обществото присъда.

Тогава журналистите остават вестоносци на „истина“, която е останала недоказана. Те са длъжни да не разкриват данни и свидетелства за злоупотреби. Моралният ракурс и въпросите са безусловна част от аналитичните текстове, защото това са единствените възможности едно мнение да придобие обществен отзвук. Въпросът е как да бъде намерен начин за изразяване на отношение към подсъдими и обвиняеми по време на съдебните процеси, така че да бъде запазено достойнството на човек. Журналистката Ася Пенчева обсъжда този въпрос в интервюто си (за нагласите към съдените хора), като казва, че е изпитала самата тя по време на съдебното дело негативното отношение на свой съгражданин от Русе, който я смята за виновна, въпреки решението на съда в нейна полза.

Особено важен става въпросът за „назоваването“ на подсъдими, обвиняеми, задържани в медиите, когато има различни решения на съдийските колегии на отделните инстанции. Медийното отразяване на съдебните процеси се е умножило и превърнало в част от всекидневието в новините.

В изследвания от нас период (2007-2021) е настъпила още една съществена промяна – заради разрояването на интернет изданията с един и същи собственик се разпространява вярната информация за „осъден журналист за клевета“ на първа или втора инстанция, но след обявяването не се публикува нищо за решението на съда на последната инстанция, в което е валидираната от съда вярна информация. В някои случаи делото, завеждано от журналист срещу журналист, се превръща в доказване на позиция не чрез съда, а чрез масовото разпространение в средствата за информация на съдържание, което съдържа словесни нападки към опонента. Медиите, симпатизиращи на един от опонентите, пропускат да съобщят за последното решение.

Дори многократно съдените журналисти не отричат в своите интервюта смисъла на съдебните процеси за клевета и обида. Но има два съществени проблема:

1. Част от медиите, които публикуват неверни твърдения, засягащи доброто име на личността, са без декларирана собственост и не изпълняват съдебните решения за обезщетения и разноски. Така обръщащите се към съда граждани остават безпомощни и се предават предварително при следващи материали с клевети.

2. Инструменти като правото на отговор, извинението и публичната дискусия не са избирани от засегната от журналистическо слово страна. Редица изследователи показват как негативните тенденции в политиката се отразяват върху развитието на медийната среда (Smilova, Smilov, Ganev 2012; Smilova 2015; Spassov, Ognyanova, Daskalova 2020). Извинението като политически жест и като публична позиция е изчезваща част от публичната реч.

Отговорите на респондентите в това изследване показват, че журналистите не са против съдебната защита на правото да опазим доброто име, но настояват съдът да има предвид спецификите на журналистическата професия – изискването за запазване на тайната на източника; правото на изразяване на мнение; формулирането на въпроси, чрез които да бъде проверена информация; употребата на иронично и сатирично слово; употребата на свидетелски думи. Упражняващите журналистическата професия през 2020 г. са изправени пред още една особена форма на натиск от страна на институции и фирми чрез отказа на достъп до информация. Част от респондентите свидетелстват за отказан достъп дори до публични събития като пресконференции на общински структури.

В два от случаите, които изучихме, журналистите разказват за опити засегната страна да предлага оттеглянето на тъжбата да бъде „разменено“ срещу медиен комфорт.

Как започва конфликтът?

a) В началото е словото на свидетеля. По време на делото свидетелят „изчезва“ Журналистическите разкази започват така: „В редакцията дойдоха родители, които разказаха как децата им“, „един свидетел ми разказа“, „получихме читателско писмо, в което читателката разказваше за престъпления“.

Журналистите смятат, че е „нормално“ да се намесят в разрешаването на важен обществен конфликт. Те реагират „като всеки нормален човек“, когато чуят за сторена несправедливост – особено когато става дума за деца, за хора със затруднения, за възрастни хора в домове за социални дейности, за хора с ментални проблеми.
„Една жена, която беше служителка в Дом за деца, ми се обади по телефона. Аз тогава бях журналист във в. „Утро“, регионално издание в Русе. Намери ме, за да съобщи, че има насилие над деца. Като всеки нормален човек и аз съм изключително чувствителна на тема „деца“, особено за насилие над тях“ (А.П.).

Дори понякога можем да говорим за „феодализиране на каузалността“ – парцелиране на области, в които едни журналисти пишат, а другите издания изобщо не засягат темата (например за банкови злоупотреби, за социални услуги). Това довежда до затварянето на темата, докато трае процесът.

Журналистите вярват, че „вършат добро“, че са „на прав път“ и затова „истината е на тяхна страна“, „истината е очевидна“. След като публикуват цитираните свидетелски думи, спазвайки всички правила, търсейки различни гледни точки, част от тях виждат, че свидетелите „изчезват“. Когато са потърсени да потвърдят казаното, да представят фактите си, част от свидетелите в журналистическите материали и предавания отказват да бъдат свидетели в съдебните зали. В други случаи журналистите трябва да отстояват професионалните изисквания за конфиденциалната информация, която е съобщена само на репортера или автора.

б) Третият говорещ: „Твърди се, че“ , „90% от 100% фейсбук коментари казват“

От отговорите на журналистите виждаме опита им да имат информация от различни източници, да опишат своята или редакционната процедура по събиране на доказателствата, съставяне на мнения, писане на критични материали. Тук наблюдаваме обаче колко силна е разликата между презастраховането с доказателства и ползването на изрази като „твърди се, че“, „всички знаят“. В някои от случаите журналистите трябва да доказват твърдения, които „всички знаят“, за които институциите не се самосезират, а чакат журналистите да повдигнат питания. Журналистите разчитат изключително много на институционални проверки за нередности. Но дори в случаите, в които има доклади и протоколи с констатации за нарушения от контролни органи (като нарушения в социални заведения, за които пишат три от журналистките), съдът е инстанцията, пред която отговарят за твърденията си.

Журналистите открояват своята правота като водеща ценност, на която основават действията си, но в търсенето на „истината“ е важно и обратното – да допускаме, че е възможно да се заблуждават и грешат, когато правят разследвания, анализи или задават въпроси. Почти във всяко интервю се повтаря разбирането, че професионалните правила са спазени, когато са потърсени „всички гледни точки“, „двете гледни точки“. Но, както обобщава Стилиян Йотов в „Справедливост и респект“: „Признаването на правото на другия да мисли и действа свободно е същевременно и възможност в този случай да е налице заблуда и да се правят грешки. Още интерпретациите на заблуждаващата се съвест бяха прокарали разграничителна линия между грешките на дееца и достойнството на неговата личност. Собствената претенция за едно такова право на грешка е заедно с това приписването му по отношение на всички партньори в комуникацията“.

Нормалността, в която журналистите вярват

Според по-голяма част от респондентите съдебният процес е форма на тормоз, чрез който да бъдат изтощени финансово и психически, за да им бъде оказван натиск. Само в един случай с журналист от регионална медия от Троян интервюираният дава по-различно обяснение, свързано с представата за професията: „явно си мислят, че журналистите имат много пари и са решили да припечелят от делото“.

Генадий Маринов от регионалната медия в Троян е съден за текст, в който иронизира избора на местен бизнесмен, платил, за да има номер на колата си „OВ4444AР“ („овчар“). Иронията е част от „нормалността“, за която журналистите говорят в интервютата си. Нормално е да осмиваш човешките нрави, смята журналистът. Но делата за клевета са свързани именно с търсенето на начини да се покажат отклонения от нормалността. Това обаче не е въпрос само на право и на юридически процедури. Ако последваме Ортега-и-Гасет, формулата за това каква е нормата, какво трябва да бъде обществото, тя не може „да бъде сведена до моралния смисъл, без да се отчита, че с обществото и човека са свързани множество проблеми, които нямат нищо общо с морал и право“ (Ортега-и-Гасет 2019: 80). Все пак плурализмът на мнения остава по-важна ценност от „нормалността“, която не е еднозначна категория.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

репортери

„Репортери без граници“: Хватката на властта над медиите отслабва

диксън

След 39 години брак: Дан Акройд и Дона Диксън се развеждат